Jaffaball

Всъщност, това се оказа една абсурдна история. Един сам човек, обсебен от желанието да емигрира в Израел, успява да създаде около себе си цяло общество от сънародници-евреи и то в епохата на "строгия партиен контрол" в България, когато нито Сохнута (Световната еврейска агенция), нито Ашомер Ацаир, нито Бейтар, нито една от мощните еврейски ционистически световни организации нямат никакъв достъп в страната. Де факто, извършващ тяхната дейност съвсем сам, без каквато и да било външна, финансова или морална подкрепа, без никаква връзка с Израел, със сизисовска упоритост от най-обикновена младежка компания образува една напълно неформална формация от хора, без статут, без устав, която живее свой автономен живот и привлича все повече и повече "членове" и в продължение на години се разраства "като снежна топка"...

Ето и записът на разговора ни със самотния доброволец на ционизма от 70-е и 80-те в България, за чието съществуване Сохнутът нямаше и понятие, с всичките си усилия и мощ по прибирането на евреите в Страната.

Разговарят д-р Алберт и Адина Леви, Анри Меиров и Ализа Давид-Цветков по Песах, 2011г.

Ализа – Разкажи какво стана в България?
Алберт – Истината е, че аз не знам от къде да започна (разтрепервам се като си спомням за тези моменти)… Защо? Защото и аз не знам какво точно ме подтикваше… Човек като се уволни от казармата и влезе в университета, първата му работа е да седне да учи. Обаче: Мене все нещо ме тикаше да правя нещо и то, колкото по-голямо, толкова по-добре.
Ализа  – Чакай, имам един въпрос преди това – Ти имаше ли в България еврейско самосъзнание?
Алберт –  Виж, това е процес. Това не е нещо, което се събуждаш и изведнъж решаваш, че имаш еврейско самосъзнание. Това се гради. Моите родители през цялото време ми говореха, примерно, че искат да емигрират в Израел. И естествено се говореха за Израел само хубави работи...
Ализа –  А, ти с твоето име – Алберт Леви, усещаше ли…
Алберт – Аз усещах, че съм различен от другите, защото винаги другите деца в училището, в класа, винаги ме гледаха по някакъв особен начин и учителките винаги се отнасяха малко по-иначе към мен. Ти го чувстваш това,…не можеш да го обясниш, особено на 7-8 годишна възраст.
Ализа –  Да, не се обяснява…
Алберт –  Сега, в казармата, направо си имаше лек антисемитизъм, това си е истината...
Ализа – В каква се изразяваше, според тебе?
Алберт –  Ами в каква се изразяваше… Например, следният случай...имах си един малък английско-български речник …ха,ха…веднъж отварям шкафчето с книгите и в речника написано „мръсен евреин”. Такива работи... друго пък: беше станала една история с едно момче което се наричаше се Алберт Варсано, подуха го от бой и майка му се оплака. Изредиха се разни генерали в поделието да разследват случая с въпроси от сорта "Някой обижда ли те? Малтретират ли те? Подхвърлят ли ти антисемитски забележки? Пак, някакви такива подобни истории…
Ализа – Ти оплака ли се?
Алберт - Аз не се оплаках. Аз си траех и страдах стоически...
Анри – Това си беше престъпление в Б-ия (антисемитизъма) и нямаше такива работи...
Алберт –  Официално не можеше да се изразява антисемитизъм, обаче, то се чувства, че ти си различен, защото хората се отнасят към тебе… или с презрение или с благоговение, двете крайности! Нищо по средата. Не те приемат като свой, т.е. като един от тях.
Анри –  Аз точно обратно... винаги съм имал самосъзнанието, че съм евреин…
Алберт –  Това се насажда от семейството…
Анри –  Винаги съм го знаел… аз съм евреин, значи аз съм евреин - те са българи – не е някакъв антагонизъм…
Алберт –  Не, ние не говорим за антагонизъм…

Живеем, може би, последната мирна година.(Дано да не бъда прав.) Кладата за голямото пожарище в Ориента продължава да се трупа всеки ден. Желаещите да участват стават все повече. Вероятно, решението какво да се прави ще бъде взето в началото на лятото.

Ние сме „добрите”- свободата, демокрацията, човешките права, религиозните свободи, но правилната религия, интелигентната, прогресивна младеж, Интернет, Фейсбук, Туитър. Срещу нас са „лошите” -терористите, талибаните, тираните, Хизбула, Хамас, мракобесното средновековие.
Преди три години снимах филм в Саудитска Арабия. Срещнах се с професор, приближен на крал Абдула, който ми разправи за Ибн Халдун и за това, какво е да се чувстваш в море от мислещи като теб хора от Мароко до Индонезия, човешки океан от милиард и половина души. Разговарях с теоретик на Ал Кайда, който „смъмри” България. Интервюирах най-богатия арабин в света, принц Алвалид бин Талал. Техният свят е на светлинни години далеч от нашия, цивилизацията им е коренно различна. В идващия конфликт те ще взимат решения, с които ще трябва да се съобразяваме. Вече виждаме резултатите в Кайро, Персийския залив, Багдад, Дамаск и Хомс.